Разказът на един Влади
Владислав Карамфилов – Влади Въргала (52 г.), емблематичен български актьор и режисьор, изгрял на сцената в зората на българската демокрация, представи своя спектакъл – „Мемоарите на един Въргал“ в Кьолнския университет. В следващите редове може да се потопите в историята на един щастлив човек и да станете част от неговото лично представление.
За какво се разказва в спектакъла „Мемоарите на един Въргал“?
Разказва се за едно пиле, което излиза от двора и…. За какво?! За „Мемоарите на един Въргал“ се разказва. (Смее се.). Задава се един фундаментален въпрос: „Има ли смисъл от това, което правим?“ Въпрос, на който, разсъждавайки върху моя живот, по някакъв начин всеки един в залата отговаря за собствения си. Моят живот по абсолютно нищо не е по – различен от твоя живот. Независимо дали животът те е отвел от България в Германия или си останал в България, дали си с висше образование, дали си социално слаб или си забогатял, независимо от статута, от така наречените социални различия, ние имаме абсолютно едни и същи трепети, вълнения и емоции. В основата на човешката природа е едно и също.
Как се роди идеята за спектакъла?
Първата причина, за да съществува е, че аз това работя, трябва да се храня от нещо. Единственото, което можех да направя с минимален ресурс, към днешна дата беше „Мемоарите на един Въргал“. Просто един екран, един лаптоп и аз. За секунда няма да ти натежи това, че на сцената е само един човек. Плюс това то не един ние сме двама – в България ми партнира – Верислав Димитров – Ферди, а в Австрия и Германия – Петър Георгиев. Този спектакъл е направен така, че да може да се играе и в мазе, и на площад, и на стадион. Изключително мобилен, изключително забавен. За мен има един фактор дали едно представление е добро – когато в театъра и в кинозалата публиката не усеща времето. Например, миналата година на спектакъла във Виена присъстваха 600 човека и продължи четири часа. Спектакълът е един пресечен жанр между стенд ъп комеди, театър, беседа и изповед, с елементи на драма, на скеч и сатира. Сега мисля и три песни да включа, просто още не са готови. Исках в Кьолн да бъде и първото място, където песните да излязат, защото тук в Кьолн попаднах на място, където се почувствах спокоен и сред приятели. Сред хора, които поемат инициативата да се състои този спектакъл, защото на повечето места това е бизнес, а тук в Кьолн това е кауза.
Има ли случка от живота ти, която е толкова скандална или абсурдна, че даже не би я споделил с публиката?
Не, няма такава случка. Всяко нещо, което ми се е случило ходи по хората. Имам и падения и подвизи. Имам неща, които наистина граничат с подвига, за тях ми е по – трудно да говоря. Мога да разкажа моментите, когато съм бил глупака, серсема, грешката, неправилното или нелепето. То там е забавното. Ако четеш една книга, ако четеш един разказ, ако гледаш един филм или опера, това е откъс от нечий човешки живот. Ти познаваш ли Швейк? Не. Дали е имало такъв човек? Събирателен образ…Но е имало такива хора! Моят живот си има своите парадокси поради това, че съм от популярните хора, но всики ние сме едно и също. Ние сме едно подсъзнание с различно съзнание, което означава, че когато разказвам за мен, всеки може да направи анализ на себе си.
Каква е цената да сбъдваш мечтите си, струва ли си?
Когато направих сериала („Шменти Капели: Легендата“) и телевизията („ТВ7“) фалира две седмици преди да ми изплати, аз вече се бях разплатил с хората и се оказа, че съм социално слаб. И не само, аз се озовах в дългове. Става дума за няколко милиона все пак. Нямах пари дори да си платя тока… Но го почувствах като огромно щастие и сила, защото аз сбъднах мечта. И тук говорим за отрицателния резултат на едно начинание, което е изпълнило своето предназначение, има успешна реализация и е общественозначим продукт. Накрая какво става с човека, който е в средата на тази инициатива? Отива на кофите… И хората могат да си кажат „Ах, горкия!“. Напротив аз не съм „горкия“, за такива хора вие четете в книгите и викате „Ей, този човек е велик!“. Аз мога да кажа, че на мен Господ ми даде да направя нещо, което е на ръба на романа. И за това аз съм признателен, аз съм щастлив.
Колко е трудно да си филмов продуцент и сценарист в България?
Вече е невъзможно. Това, което аз направих могат да си го позволят само свръхбогатите хора, на които хобито им е киното. Другият вариант е с държавни дотации, но с държавни дотации всеки може, даже бой ще стане кой да го направи. Едни пари могат да се дадат за кино по същата причина, поради която се дават за фолклор, за да има българско кино. С изключение на пет филма в последните 20 години обаче няма успешни български филми. Защо обаче могат да се дадат пари за частен филм? Първата причина е да си изкарат пари, но това може да стане само, ако филмът е предназначен за турския, руския или световния пазар. Но такива филми няма да кореспондерират с проблема на българина. Англичани гледат „Операция: „Шменти Капели““ и казват „Хмм. Интересен абсурд!“, но те не могат да проумеят, че това е реалност разказана с абсурдни ситуации. Втората причина е човек неистово да иска този филм да съществува. Това може да е поръчка например политическа както е при филма. Понякога хората финансират филми, за да разкажат своята истина. Последният вариант е най – малоумният… Да искаш да разкажеш една история на своя народ, да искаш да направиш един филм, който да разчупи статуквото на безсмислените сюжети в българските филми. Аз смятам, че този филм, който направих („Операция: „Шменти Капели““), е най – голямото ми постижение. Разказах най – тъжната история по най – смешния начин.
Имало ли е момент, когато си искал и си обмислял да напуснеш България и да заживееш в чужбина?
Не е имало този момент. Такава мисъл само се е прокрадвала в моята детска и ранна ученическа възраст. Мечтаех да бъда тираджия в САЩ като дете и ако бях отишъл, аз съм си мислил да отида да карам камион. От шести клас вече исках да стана актьор. ВИТИЗ (вече НАТФИЗ – Назионална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“) беше една много трудна задача за постигане и аз съм се стремял конкретно към нея. Не съм си мислил да бъда актьор в чужбина, понеже имам един невероятно бъгав момент, не знам това дислексия ли се води… Не мога да запаметявам думи, които не са на български език. И другата причина е, че на мен много рано ми се усмихна популярността в България. Аз бях втори курс във ВИТИЗ , когато изведнъж станах един от разпознаваемите хора на екрана. Да не кажа един от тези, заради които, хората се прибираха да гледат телевизия. Това, заради което бих отишъл в САЩ, в Англия или на друго място, аз вече го бях получил в България и след това не съм разсъждавал на тази тема. Обиколил съм света няколко пъти и се изненадвам от факта, че вече навсякъде по света е едно и също, дори и в България е като в Германия. Естествено, че има социални и битови различия, но вече животът е уравнен. Като дете бях дал 25 лева за един плакат на Юрая Хийп, все едно сега да дадеш 500 лева. Кога съм предполагал, че един ден ще си карам колата, а до мен ще се вози Джон Лоутън и ще го плескам по врата и ще му викам: „Ей, Джонка, Джонка!“.
Българите в България или българите в чужбина живеят по – добре?
Много искам да кажа нещо хубаво за България, за българите….Много искам… Чак ме е страх да не развия некоя болест от това, че не мога… (Смее се.) Тогава, когато стана този кактаклизъм с мен, знаете ли, че всяко добро, което съм направил през моя живот ми се върна. Че животът е труден в България – труден е. Дори бих казал, че е доказано, че 90% от българите живеят в тотален стрес. Останалите 10% живеят в Германия, Швейцария, Холандия, Испания, САЩ и т.н. (Смее се.), но те живеят дори на по – нисък социален статус от тези в България… Дори са по – неприети, но от друга страна са спокойни и не искат да се върнат. Всеки носи отговорност сам за постъпките си, всеки сам е причината да е щастлив или да е нещастен.
Докъде те отведе улица „Демокрация“?.
Най – дългата улица в света (Смее се.) Много добър въпрос, много. (Замисля се.) Знам на къде ме води… Към аптеката. Но аз знам и още нещо, надживяхме комунизма ще надживеем и демокрацията, помни ми думата. (Смее се.) Tази улица ме заведе да обиколя света, преди нямаше да мога. Тази улица ми даде възможност да мога да говоря нещата, които мисля, без да ме е страх, че ще ми бъде забранено да съществувам или ще бъда вкаран в затвора. Да, говорейки нещата, които искаш да кажеш или те интересуват, можеш да бъдеш елиминиран по някакъв начин. Тези, които ги интересува да няма такива, които да говорят каквото искат, обаче не се притесняват, защото вече всеки говори каквото си иска. Демокрацията – това е да правиш каквото искаш и да пречиш на другия да прави това, което иска. Демокрацията е най – разрушаващият строй, доказано от древните цивилизации, най – дегенериращият, най – деструктивният, водещ до самоунищожение. Така че улица „Демокрация“ ме води към аптеката. Сега какво ще купя от аптеката това вече е друг въпрос. (Смее се).
Какво може да попречи на един талантлив човек да се развива?
Защо посредствеността унищожава таланта още в зародиш? Защото талантът е заплаха за посредствения човек. Човек, когато не може да се реализира професионално на сцената, той започва да развива кариера в администрацията. Стига до момента, където той определя правилата и наблюдава тяхното спазване. Това ти разрешава забележиш ли някъде наченки на талант, да му е*еш майката без проблеми, защото талантливият човек е заплаха. Талант, знаете това е древна монета, това не е титла, не е качество, това е монета. И съгласете се, че талантливата част от групажа винаги е по – малкият процент. Посредствеността властва. Тя е заразна. И в Германия е така. И в САЩ е така. И навсякъде е така, защото тя е солидарна. А талантът от друга страна е завистлив. Талантът е егоцентричен, талантът иска да е само той, да е най или да има най – малкото един индивидуален специален статут. Затова талантливите не са солидарни. Дори обратното, те са врагове. И слава Богу, защото, ако не са врагове, ще има любов и на публиката няма да ѝ е интересно. А когато са врагове има шамари, има псувни, има излагации и публиката гледа сеир и вика: „Това е много яко!“.
Ти си известен с политическата си сатира. Политиката в България шоу ли е?
В цял свят е шоу. В САЩ как е ? В Италия също при Берлускони. Говоря за атрактивните фигури вътре в политиката. Разбира се, че е шоу. Но това е една огромна отговорност. Едно шоу, в което сюжета се пише в движение и както си добрият, положителният и успешният герой, изведнъж може да се окаже, че ти си злодеят, че ти си лошият или просто да те разкрият, защото не може да си честен човек и да си в политиката. Политиката е място за интереси, тя не е място за добри хора. Но това е системата, в която живеем и ние сме длъжни да се опитаме максимално да я доведем до баланс. Джедаите в „Междузвездни войни“ те за какво се бият, те не се бият, за да унищожат тъмната страна. Те се бият, за да съхранят баланса. Ако няма ден, как ще разбереш кое е нощта? Ние живеем наистина един миг. Просто мигнеш и го няма. Гледам археологически разкопки, вадят един череп. Ами и този човек е имал същите неща, които имам аз. И той е искал да се стопли, когато му е било студено. И той е живял с мисълта: „Ей сега, ако имах още две овце“. А политиката винаги е съществувала, за да управлява колко да са овцете, от колко още овце да имаш нужда и на кого да са тия овце, които ще ти бъдат дадени. Дали е шоу? По скоро е друг жанр в киното. Обаче за разлика от оня, тоя не е толкова интересен за гледане.
Успя ли да промениш живота или живота промени теб?
Не, не можеш да промениш живота. Първо аз смятам, че всичко, което се случва вече се е случило. Просто времето е това, което пречи всичко да се случи едновременно. Ние някак си подсъзнателно знаем какво ни очаква. Подсъзнателно не случайно се появяват страхове, които са много силни. Но някак си, когато събитието се развие и страхът се е оказал ненужен, ти си даваш сметка как си знаел това нещо. Около нас има много неща, които не ги виждаме, защото просто не ги познаваме. И животът не може да се промени, защото ние сме една малка песъчинка. Например Световното първенство в САЩ през 1994 година, аз бях там и някъде в себе си си казвах, че Световното първенство се случва заради мен, едва ли не. Година и половина по – късно гледах документален филм , чието съдържание беше времетраенето на финала Бразилия – Италия. Бяха снимали с камера целия свят във всички държави, по площади, по поделения, по хотели, по апартаменти, по кораби, как хората гледат мача по секунди, по минути. Няколко милиарда, които са живяли едновременно с теб са разсъждавали върху едно и също нещо. Разбира се, имали са различни амплитуди на емоциите, но свързани с една и съща тема. И нито един не подозира за твоето съществуване. И ти не си подозирал за нито един от тези хора. А Бога ми, всеки един от тях смята, че светът започва заради него и светът се върти заради него. И че, ако не днеска то след пет дни, той ще стане милиардер. Ако не днеска, утре или след една година той ще срещне момичето, с което ще има деца и ще имат общ живот. Ако не днеска, до няколко месеца той ще стане най-известният, популярният човек на Земята. Всеки от нас смята, че е центъра на Вселената и може би това е важно, за да може да вървим към прогрес. В онзи момент аз се смирих, защото разбрах, че всъщност ти си аз и аз съм ти. И избрах да следвам реалния, обективния анализ, не на мен дали ми харесва, не дали е полезно за мен, не дали ще спечеля. Аз разсъждавам просто, какъв резултат ще даде това за всички останали.
Ако имаш магическа пръчка какво би направил и променил?
Нищо. Ще си я пазя само и ако някой застане пред мен, ще кажа: (подсвирква) „Виждаш ли, я. А, айде.“ Тоест ти ме питаш, ако държах досиетата какво щях да постигна. Всичкооо. (Смее се.)
А Влади Въргала, Карамфилов или Бонго, ако имаха? (Актьорските му превъплъщенията в предаването „Коктейлите на Влади“)
И тримата са интересни, кой какво би направил. Карамфилов го виждам като от оня виц: „Рибарят хванал едно малко рибе и вика „То това много малко…“ и го хвърлил обратно в реката. По едно време ожаднял и си казал. „Е що не взех вода…?“, изведнъж поглежда и вижда вода до него и вика „А, откъде вода!? Е*ати кефа!“, пинал и вика „Уф, не трябваше да забравям сандвича…Сега, ако имаше един сандвич така с пържола….“ Оглежда се, сандвича до него. Плеснал се рибарят по челото и вика: „Ей, да му се не види, аз съм хванал златната рибка, бе, да се е*а у гъза. Ох, ох, ох, ох, ох, ооооооххх!““. (Смее се.) Бонго, телефонният секретар, щеше да иска цялата рода да я докарат в България. А Въргалът щеше да иска всяка година яхтата му да е със 70 см. по – голяма от тази на Абрамович. (Смее се.)
На коя част от характера на твоя актьорски образ – Въргала, се възхищаваш?
На естетиката! Той обича по – семплото, по – изчистеното. (Смее се.) Това е негов лаф. Той целият е във вериги, ланци, пръстени и върти един дебел синджир, обаче вика: „Аз обичам по – семпличко, по – изчистено!“ (Смее се.). Той има шест кила злато по него, а обичал по – семпло… На това му се възхищавам, че е естет.
В момента в Кьолн се провежда карнавал, всички се обличат с костюми и празнуват. Какъв костюм би избрал да сложиш на карнавала?
Отрязана вратовръзка… Да се правя, че ми е вързало. (Смее се.) Може и като Въргала, да тръгна со ланците и да им сменя малко евра. Сегашните те не знаят какво е санже. Можеше да поработим на карнавала (Смее се). (санже*- вид парична измама, практикувана от улични чейнчаджии. Състои се в следното: молба към непознат да бъдат уедрени дребни банкноти, като, преброявайки по ловък начин всяка от банкнотите два пъти, заблуждаваш жертвата).
Кажи нещо на немски за българите в Германия и немската ни аудитория.
Ich liebe dich. Аз само това знам (Смее се.) (бел.ред. превод от немски: „Обичам те“.)
Благодарим за интервюто!
Продукция: © 2022 ASPEKTA
Текст: Иван Аршинков
Фотограф: Владислав Терзиев
Фоторепортаж от представлението
- Разказът на един Влади - август 11, 2022
- Културен разговор със 100 Кила - ноември 10, 2019